Живея. Мисля. Пиша.

Какво означава толерантност?

От много време се интересувам от въпроса за хомосексуалистите и тяхното място в обществото, а и съм писал мъничко за това. Трябва да призная обаче, че това съвсем не е сред приоритетните ми теми за размисъл. Чисто и просто, сред близките ми роднини, приятели и познати няма (поне доколкото ми е известно) нито един човек с хомосексуална ориентация. През последните години обаче въпросът става все по-важен за българското общество. Наскоро се състоя третият гей парад в София. Въпреки буйните протести на някои крайни групи и гласовитата опозиция на православната църква и други религиозни организации, по всичко личи, че като цяло българското общество все повече свиква с присъствието на хомосексуалистите не в сянка или под прикритие (както е било винаги досега), а в светлината на прожекторите.
Всъщност, едва напоследък се замислих колко назад е България в това отношение от страните в Западна Европа и САЩ. Дадох си сметка, че в англоезичната художествена литература, която чета, все повече присъстват литературни герои-хомосексуалисти (това споменах и в англоезичния си блог). И докато допреди няколко десетилетия това можеше да се очаква от автори с изявени предпочитания към лявото политическо пространство, феминистки и друг вид бунтари, сега е факт и в творбите на консервативни и убедени християни (П. Д. Джеймс и Джон Гришам, например). Няма защо да си затваряме очите. България е част от света, а на глобално ниво в момента протичат процеси, които като че ли коренно изменят наложените от векове презумпции и предубеждения. Няма начин досегашното статукво да се запази. Предстои да се взимат решения (а някои вече бяха взети) за това как точно да устроим своето общество, което означава, че сега е именно момента да си задаваме въпроси.

През последните два месеца се наложи да посетя няколко централно и източноевропейски държави. Във всяка една от тях се беше провел или предстоеше да се състои гей парад. По този повод изчетох много статии в пресата, слушах и гледах репортажи и диспути по радиото и телевизията, четох материали в интернет и следя дискусии из онлайн форуми. И въпросът, към който постоянно се връщам, е “Какво всъщност искат хомосексуалистите?”

Един възможен отговор, който като че ли чувам из средите на гейовете и лезбийките е “толерантност”. Но какво точно означава това понятие? Как следва да си представяме едно толерантно към хомосексуалистите българско общество? Ако под това трябва да разбираме край на вулгарните псувни и обиди, които толкова често се срещат из интернет пространството по адрес на гейовете и лезбийките, и са проява на липса на възпитание и уважение към личността, то аз лично приветствам това изцяло. Ако под това следва да очакваме никой да няма право да подценява, нагрубява, наранява или (пази Боже) убива друг човек, заради неговата сексуална ориентация, то дано това време дойде по-скоро. Ако означава всеки човек да може да живее, работи и общува без страх, че ще бъде отхвърлен като по-ниско качество само заради сексуалната си ориентация, то това е и моята мечта. Но как точно ще стане това?

Защото, ако под толерантност се разбира това да обясняват на детето ми в училище или други институции, че всеки може да си избере своята сексуална ориентация, защото тя е въпрос не на природна даденост, а на избор, то каква толерантност ще бъде това към мен, който вярвам, че сексуалната ориентация е неразривно свързана с пола на всеки човек и не подлежи на избор? Ако толерантността към хомосексуалистите включва възможността да бъда изправен пред съд в обвинение за “подтикване към омраза”, защото съм казал на детето си, че двама гейове, които се прегръщат и целуват на пейка в парка, вършат грях, който Бог не одобрява, то къде е толерантността към правото ми да избирам своите вярвания и да възпитавам детето си в хармония с тях? Ако толерантност означава да не мога да откажа да назнача кандидат за работа в моята неправителствена организация по причина, че е лезбийка, а моята организация има за цел укрепване на християнските ценности, то къде е моето право да избирам за екипа си хора, които споделят ценностите на организацията?

Горните въпроси може да звучат крайно, но са необходими. Защото преди да можем да говорим за толерантност, трябва да постигнем разбиране помежду си. А аз действително искам да разбера какво искат да постигнат гейовете и лезбийките.

Днес прочетох това стихотворение, написано от мой приятел. Нарича се “Гей парад”. Честно казано, от гледна точка на поетичните му качества го намирам за много слабо. Ако се вгледам в богословските презумции, които стоят зад него, също намирам повод за съществени несъгласия. Но то със сигурност изразява искрените страхове на един млад човек. И на тези страхове трябва да бъде даден отговор. Не може просто да се отсече: “О, този е религиозен фанатик, задръстен евангелистки фундаменталист, необразован и назадничав консерватор…” Защото нали против дискриминацията въз основа само на стереотипизация протестират гейовете и лезбийките?

Идеалите са хубаво нещо, но за да могат да се превърнат в действителност, трябва да напуснат нивото на генерално изречените и мъгляви мечти, и да се облекат в конкретни форми и политически решения. Така че въпросът всъщност е и за какво конкретно лобира гей движението?

Както написах в началото, сред близките ми роднини, приятели и познати не знам да има нито един човек с хомосексуална ориентация. Затова не знам дали някой гей или лезбийка ще прочетат този текст. Искрено се надявам обаче в крайна сметка сред тях да се намерят разбрани хора, които да са готови да разговарят искрено за стремежите и исканията си. Защото иначе никога няма да се разберем едни други, а без това толерантността ще си остане само лозунг.

  • Vesselin Kissiov

    Браво за статията! Тъкмо и аз за блога си подготвям статия на същата тема, но не на основата на Джон Гришам. Изненадах се приятно като случайно видях тази статия.

  • Andrew Nedelchev

    Благодаря ти за хубавите думи, Веселин!

    Ще ми бъде интересно да прочета твоята статия.

    Поздрави,

    Андрей

  • Devora49

    Никъде Господ не е говорил за толерантност към инакомислещите и действащите. Той ясно говори в Словото Си за любов към всички човеци. Това означава да ги обичаш безусловно, да им прощаваш и да не държиш сметка за злото, което са ти сторили. Да им говориш Божията истина и правда. Всички хора сме грешници, спасени по Божия милост.Ето защо и Нашият Господ рече на заобиколилите блудницата фарисеи: Който от вас е без грях, нека пръв да хвърли камък върху нея.
    Кой от нас счита себе си безгрешен, че да посмее да съди хомосексуалистите и каквито и да са там грешници. Съдията е Господ, а не човека, роб на страстите и похотите си, роб на греха и Сатаната. Царската заповед е да обичаме ближните като себе си и да не ги съдим, както не съдим и самите себе си.

    • http://www.google.com/profiles/AndrewNedelchev Andrew Nedelchev

      Благодаря ти и за този коментар, Девора!

      Съгласен съм с голяма част от онова, което пишеш. Имам обаче един въпрос. Как съвместяваш думите си със следния цитат от Второто послание на ап. Павел към коринтяните?

      “Дори се чува, че между вас имало блудство, и то такова блудство, каквото не се споменава дори между езичниците, именно, че един от вас има бащината си жена. И вие сте се възгордели, вместо да скърбите, за да се отлъчи от вас този, който е направил това нещо. Затова пък аз, ако и да не съм телесно при вас, но с духа си съм при вас и осъдих вече, в името на нашия Господ Исус, онзи, който е извършил това, като че ли съм при вас (като се събра моят дух заедно с вас с властта на нашия Господ Исус), да предадем такъв човек на Сатана за погубване на плътта му, за да се спаси духът му в деня на Господ Исус.” (II Коринтяни 5 гл., 1-5 ст., може да се прочете и до края на главата)