Живея. Мисля. Пиша.

Харесах си книги

щанд с новоиздадени книги в книжарница "Сиела"В неделя на обяд надникнах в книжарница “Сиела” в Mall of Sofia и почти се разтреперах (е, преувеличавам малко 😀 ) като се изправих срещу цяла стойка хубавичко наредени екземпляри от новия роман на Умберто Еко, който са издали на български преди броени дни. Казва се “Пражкото гробище” (Издателство “Бард”, 2012 г.) и е с твърди корици. Може да не се съмнявате, че искам да го прочета колкото е възможно по-скоро. Книгата може да се закупи от сайта на издателството с отстъпка от 20%.

След това продължих да разглеждам изложените новоизлезли книги и попаднах на още няколко, които събудиха интереса ми. Никога не бях чувал за Феликс Палма и неговата “Картата на времето”, но анонсът ме грабна. На Джулиан Барнс съм почитател още от времето на “История на света в 10 и половина глави”, а сюжетът на новоиздадената “Предчувствие за край” звучи привлекателно. Дафни дю Морие пък свързвам основно с приключенски любовни романи (като “Странноприемница „Ямайка“” например), така че “Куклата” обещава да ми разкрие друга нейна страна.

Оказва се, че съществува нещо като “шведска вълна” в съвременната (предимно популярна) литература. Не съм чел още трилогията “Милениум” на Стиг Ларшон, но отдавна съм сложил в списъка си с пожелания едно криминале на Ю Несбьо. Сега открих “Хипнотизаторът” на семейната двойка, която пише под псевдонима Ларш Кеплер. За Хенинг Манкел пък се твърди, че е най-превежданият шведски автор в момента. Новоиздаденият му криминален трилър “Човекът от Пекин” е двайсети поред в кариерата му. Камила Лекберг също е шведка, а първият й роман “Ледената принцеса” току-що е издаден и на български. (Очевидно и българските издатели яхват вълната на интереса към шведските кримки…)

Освен това ми направиха впечатление “Законът” на Владимир Зарев, който се оказва трета част на трилогия, чийто първи две части са озаглавени “Битието” и “Изходът”. Обичам дълги книги и епични романови поредици, така че сигурно ще се опитам да я прочета. В читателския клуб “Край камината” наскоро прочетохме “Зимно пътуване” на Амели Нотомб и си казах, че искам да прочета поне още няколко от книгите й. На български току-що беше издадена нейната “Атентат”. Преди много години за първи път прочетох “Щастливият принц” на Оскар Уайлд в едно архивно издание от началото на XX век. Чак преди няколко години прочетох тези приказки и на английски. Сега възнамерявам да ги купя, за да ги четем със сина ми. “Паяжината на Шарлот” от Е. Б. Уайт е страшно известна книжка за деца в англоезичния свят, а аз никога не съм я чел.

Накрая, издали са роман на Олдъс Хъксли, за който също не бях чувал – “Геният и богинята”. И макар и все още (за мой срам) да не съм чел нищо от Илия Троянов, определено искам да прочета новата “Кучешки времена. Революцията менте 1989”.

В крайна сметка успях да се измъкна от книжарницата без поражения върху съдържанието на портфейла ми.  😀 Все пак от началото на годината досега с Катрин вече сме купили около 20 книги.

За Жозе Родригеш душ Сантуш като апологет

Каквото и да си говорим, за вярващите-монотеисти въпросът за Сътворението и противопоставянето наука-религия си остава особено интересен. Аз лично смятам, че по-голямата част от изписаното (и изговореното) по темата само внася по-голямо объркване, и затова се стремя да си гледам работата и да се занимавам с по-съществени въпроси. Но от време на време някой отново привлича интереса ми.

Късно снощи Влади Райчинов е пуснал препратка на стената на читателски клуб “Край камината” към статия от Жозе Родригеш душ Сантуш. Съобщава и за настоящата визита на автора в България по случай представянето на новата му книга “Седмият печат”. Не съм чел нищо от Сантуш досега, но резюмето на последната му книга ме заинтригува. Обичам да чета трилъри, които се занимават с актуални въпроси. Сравненията с Дан Браун не ме изпълват с доверие, но пък е хубаво, че самият автор не се стреми към тях. С други думи, ако сте чели нещо от Жозе Родригеш душ Сантуш, споделете впечатленията си в коментарите под публикацията.

Иначе в статията си от април миналата година, Сантуш взима повод от предстоящите (по онова време) да излязат две книги – “The Grand Design” на Стивън Хокинг и “The Einstein Enigma” (на български е издадена под заглавието “Божията формула”) от самия Сантуш. Той повдига въпроса за това какво точно можем да очакваме, когато се опитваме да намерим доказателство за Бога чрез научни средства. Най-просто казано, с помощта на науката можем да установим дали в съществуващия свят се забелязват признаци за разумна и целеустремена първопричина. Според Сантуш, сложността на света около нас недвусмислено свидетелства, че е дело на разумна и целеустремена творческа сила. Всеки човек ежедневно прилага подобна логика по отношение на предметите, които ни заобикалят. Например, ако намеря изпусната на земята химикалка, аз приемам за даденост, че тя е била произведена от разумно същество, а след това по някакъв начин се е озовала на земята. Всичко, което ни е известно за света, ни кара да мислим, че химикалки не се появяват от само себе си от нищото. Защо обаче – пита Сантуш – не мислим така, когато се вгледаме в едно цвете? Защо приемаме за даденост, че цветята са просто част от природата, която от своя страна се е зародила от само себе си? Нима едно цвете не е далеч по-сложно от химикалка?

По-нататък авторът прави аналогия с телевизор. От една страна на въпроса “Какво представлява телевизорът?” може да се отговори като се разглоби съответното устройство и се изброят съставните му части. Такова обяснение обаче съвсем не би било пълно. Телевизорът включва канали, програми, водещи, актьори, реклами и множество други неща, без които той би останал устройство без приложение. По същия начин учените често обясняват вселената единствено чрез съставните елементи на материята. И са прави, но това е само една част от обяснението. Естествените науки се занимават с “хардуера” на вселената, но не могат да ни кажат много за “софтуера”. Проблемът, според Сантуш, се крие в гледната точка. По същия начин, по който една мравка, която се разхожда по килима, не може да забележи сложните му шарки, които съставляват цяла картина, така и учените понякога не забелязват сложния дизайн, който вселената всячески демонстрира. Този дизайн насочва погледа ни към Бога.

В своя роман “Божията формула”, Сантуш изглежда се позовава на постиженията на науката, за да покаже, че вселената е така точно пригодена за живот, че това не може да се обясни по никакъв друг начин освен с наличието на разумен създател, т.е. Бог. В статията си, авторът противопоставя това заключение на теориите на Хокинг, който обяснява цялата тази прецизна пригоденост за живот с чиста случайност. В крайна сметка, пише Жозе Родригеш душ Сантуш, кое обяснение ще изберете зависи изцяло от вас. Но не е ли по-простото заключение (и тук авторът вероятно се обляга на “бръсначът на Окам”) онова, на което не се налага да постулира наличието на множество алтернативни вселени (както прави в книгата си Хокинг), а просто следва изпитаната в ежедневието логика, че зад разумно функциониращата материя винаги стои разумно разсъждаващ творец?

“Не забравяйте” – пише Сантуш – “ние сме само мравки, които се разхождат по килим. Това, което се опитвам да направя в своя роман, е да ви дам нова гледна точка, от която да погледнете към вселената.”

Може ли това да бъде успешна апологетика? Зависи. Чест прави на автора, че поне в статията си не говори за “доказване” на Бога. Защото недвусмислено и необоримо доказателство за съществуването на Бога надали съществува. Ако човек предварително е предубеден срещу наличието на Бог, тогава няма аргумент, срещу който да не може да се издигнат възражения, или най-малкото да бъде игнориран. Така че не се втурвайте да четете “Божията формула” с идеята да откриете подобно доказателство. А доколко аргументите в полза на “дизайна” и творецът, който стои зад него, са убедителни, това само времето ще покаже.

А вие какво мислите по въпроса?