Живея. Мисля. Пиша.

Да блогвам или не?

Cogito ergo blogВ англоезичния свят се обсъжда дали е полезно за един студент по богословие да “блогва” или не. Проблемът там е, че когато започнеш да си търсиш работа или пък кандидатстваш за стипендия, някои администратори се сещат да прегледат и online присъствието ти, а тогава онова, което си писал може да се превърне в неприятна тежест. Защото може да стане явно, че има конфликт между твоите позиции и тези на въпросната институция. Или пък да те отхвърлят заради лошото впечатление, което си оставил след себе си в интернет. Дебатът е интересен и аргументите в полза на двете страни са поучителни.

Стабилната основа

П родължавам да публикувам проповедите си (както обещах още през март 2012 г.),  от които имам аудио (или видео) запис. Ако искате да видите всички проповеди, които съм публикувал до този момент, просто потърсете етикета проповед в страничното поле.

Притчата за двамата строители се среща както в Евангелието от Матей (7 гл., 24-27 ст.), така и в това на Лука (6 гл., 46-49 ст.). В тази проповед съм се фокусирал върху варианта на Лука. И в двете евангелия обаче е разположена в края на т. нар. Проповед на планината (Матей 5-7 гл.) или Беседа в равнината (Лука 6 гл, 17-49 ст.). Въпросният контекст е определящ за разбиране смисъла на притчата. Самият текст е много познат под формата на история за деца или от различните детски песнички, които го пресъздават. Една от най-популярните от тях гласи така:

Култура на чест и срам

 

Семейство селяни от Рамала (1900-1910 г.). За повече информация: http://j.mp/MkICkY

Семейство селяни от Рамала (1900-1910 г.). За повече информация: http://j.mp/MkICkY

П ак ще ви препратя към “Травнишка хроника” на Иво Андрич. Този път поради връзката с Библията.

Главният герой в началото на романа е френския генерален консул в Травник, на когото се налага да привикне към една изключително чужда и доста враждебна към него култура. Не дълго след пристигането му в Цариград е извършен преврат. “Просветеният” султан – реформатор, Селим III, е свален и хвърлен в тъмница, а на негово място идва братовчед му, Мустафа. Това предполага и смяна на администрацията, така че приятелски настроеният везир в Травник се очаква да изгуби поста (и главата) си. Най-сетне пристига вестител от новия султан, но за всеобща изненада той провъзгласява, че везирът има благоволението на султана, който му изпраща в подарък скъпоценна сабя и заповедта напролет да се отправи с войска срещу сърбите. Скоро става ясно (макар и единствено на много тесен кръг от хора), че тази вест е имала за цел само да успокои везира и да хвърли прах в очите му, докато вестителят носи второ нареждане от султана, според което главата на везира трябва да бъде отсечена от някой от приближените му офицери. Само че везирът предвижда конспирацията и на свой ред организира вестителят да умре (чрез отравяне), а втората заповед бива погребана с него, без да стигне до ушите на никого освен подкупените служители на султана, които имат силен интерес да си траят.

Да крадеш от себе си

миг спокойствие всред заетосттаВ читателския клуб “Край камината” този месец четем “Травнишка хроника” от Иво Андрич. Аз съм още в началото, но не можах да се сдържа да не споделя един откъс, който се откроява.

Докато човек е в средата си и живее при редовни условия, данните от неговия curriculum vitae означават и за него самия важни моменти и значителни поврати в живота му. Но щом случайността или работата, или болест го откъснат и уединят, те започват изведнъж да бледнеят и угасват, да изсъхват невероятно бързо и да се разпадат като безжизнена маска от хартия и лак, която човек някога е използвал. А под тях започва да се подава вторият му, само нему известен живот, т.е. “най-действителният” летопис на неговия дух и неговата плът, който не е отбелязан никъде, който никой друг не подозира, който има твърде слаба връзка с неговите успехи в обществото, но който за него самия и за неговото крайно щастие или нещастие е единствено от значение и единствено действителен.

 

Благородникът в далечна страна

2012-04-29-nobleman-sermon-title-slideПреди пет месеца споменах, че имам намерение да публикувам някои от проповедите си, от които имам аудио (или видео) запис. Сега най-после започвам да осъществявам намеренията си.

Както всяка друга от притчите на Исус, т. нар. притча за мнасите е интересна с елементите, които са били съвсем разбираеми в първоначалната културна ситуация, в която Исус я разказва, а Лука е препредава. Тези елементи повече или по-малко се изпускат от нас съвременните читатели. В тази проповед съм се опитал да разкрия първоначалните нюанси и значение на притчата, като използвам предимно изследванията на Кенет Бейли в следните две книги:

Унизителната привлекателност на патриотизма или Кого мразиш?

i-hate-this-i-hate-thatВ последния (засега) роман на Умберто Еко срещнах откъс, който е много актуален и поучителен за мнозина от нас, българите:

За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг. Не помня кой казва, че патриотизмът е последното убежище на негодниците: като нямаш морални принципи, развяваш някое знаме, а мръсниците винаги се позовават на чистотата на расата си. Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб. Трябва да възпитаваме омразата като гражданска страст. Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля… Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето.

Умберто Еко, “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.), 376 стр.