Живея. Мисля. Пиша.

Какво прочетох през 2011 г.?

Малка част от библиотеката в читалнята на The Marion E. Wade Center, където през лятото на 2004 г. прекарах месец и половина в изучаване на апологетиката на Дж. К. Честъртън.

Малка част от библиотеката в читалнята на The Marion E. Wade Center, където през лятото на 2004 г. прекарах месец и половина в изучаване на апологетиката на Дж. К. Честъртън.

Към края на 2010 г. реших, че би било добре да си записвам кога съм завършил дадена книга. По този начин бих имал възможност да преценявам “от високо” какво съм прочел през дадена година. Записвам си и кога започвам дадена книга. Това ми е полезно, тъй като често започвам нови книги без да съм завършил старите (което най-често налага да започна първите отначало).

В началото нямах изграден навик и пропуснах да запиша известен брой книги. През последните шест месеца обаче мога да се похваля, че съм записал абсолютно всяка книга, която съм прочел. По-долу може да видите книгите, които успях да запиша в последните месеци на 2010 г., а след това и книгите, които съм успял да прочета през 2011 г. (препратките водят към страницата за съответната книга в личния ми каталог в LibraryThing).

2010 г.

Elizabeth Kostova – “The Historian” (завършена на 31 октомври 2010 г.)

Patricia Cornwell – “The Scarpetta Factor” (завършена на 9 ноември 2010 г.)

John Grisham – “The Client” (завършена на 22 ноември 2010 г.)

Clive Cussler – “The Navigator” (завършена на 2 декември 2010 г.)

Емилио Салгари – “Последните флибустиери” (завършена на 8 декември 2010 г.)

Ian Rankin – “The Complaints” (завършена на 19 декември 2010 г.)

2011 г.

Ken Follet – The Pillars of the Earth (завършена на 23 януари 2011 г.)

Patricia Cornwell – Predator (завършена на 30 януари 2011 г.)

Tom Clancy – The Cardinal of the Kremlin (завършена на 19 март 2011 г.)

Patricia Cornwell – The Front (завършена на 24 март 2011 г.)

Clive Cussler and Dirk Cussler – Treasure of Khan: A Dirk Pitt Novel (завършена на 9 април 2011 г.)

Jack Higgins – Without Mercy (завършена на 10 април 2011 г.)

Ian Rankin – Knots and Crosses (завършена на 16 април 2011 г.)

Michael Connelly – The Fifth Witness (завършена на 18 април 2011 г.)

David Baldacci – The Whole Truth (завършена на 2 май 2011 г.)

Svetlin Stratiev & Nickolai Stoilov – The Ph. D. Horror Story (завършена на 16 май 2011 г.)

Craig J. Hazen – Five Sacred Crossings: A Novel Approach to a Reasonable Faith (завършена на 6 юни 2011 г.)

Charles Portis – True Grit (завършена на 10 юни 2011 г.)

John Grisham – Theodore Boone (завършена на 13 юни 2011 г.)

Rana Dasgupta – Solo (завършена на 8 юли 2011 г.)

Patricia Cornwell – Port Mortuary (завършена на 4 август 2011 г.)

Петдесет велики разказвачи – том първи, сборник с разкази (завършена на 18 август 2011 г.)

John Grisham – The Confession (завършена на 31 август 2011 г.)

Peter Robinson – Wednesday’s Child (завършена на 5 септември 2011 г.)

Леа Коен – Сбогом, Брюксел (завършена на 11 септември 2011 г.)

Ismail Kadare – Chronicle in Stone (завършена на 23 септември 2011 г.)

Марио Варгас Льоса – “Леля Хулия и писачът” (завършена на 21 октомври 2011 г.)

Нийл Геймън – “Книга за гробището” (завършена на 31 октомври 2011 г.)

Астрид Линдгрен – Карлсон, който живее на покрива (завършена през ноември 2011 г.)

От всичкото това старателно записване става ясно, че през 2011 г. съм прочел (завършил) общо 23 книги, т.е. по-малко от една на две седмици. От тях поне 13 са криминалета или трилъри, т.е. “лека” литература. Видно е, че “сериозна” художествена литература съм започнал да чета определено в резултат на основаването на читателския клуб “Край камината”. Това е добре. Означава, че поне за мен лично клубът има смисъл. :-)

При най-повърхностно сравнение със списъка на книгите, които съм започнал, но все още не съм завършил, става ясно, че богословската, философската, бизнес и техническата литература просто не я завършвам. Или поне през последната година е било така. Това е лесно обяснимо. В действителност съм стигнал почти до края на много от въпросните книги, но не искам да ги завърша, защото не чувствам, че съм готов за това. Иска ми се не просто да ги отметна като прочетени, а да съградя наученото от тях в нещо по-масивно, което да остане за по-дълго време. Т.е. поне да им напиша подробни рецензии. А много от тях са стимулирали мисленето ми по такъв начин, че искам да ги използвам за основа на поредица от публикации. Само че тази година за пореден път не успях да си наложа да пиша редовно в блога си.

По тази причина едно от желанията ми за новата година е не само да пиша редовно в “Из чаршията”, но и да не оставям прочетена книга без рецензия. Ще бъде трудно…

Иначе нямам амбиция непременно да чета повече. Най-после започвам да усещам, че не съм вече подвластен на това подтискащо желание да прочета всичко или поне все повече и повече. Предпочитам малко, но обмислено, отколкото просто количество. Както съм писал и преди, двете заедно не мисля, че е възможно да се съчетаят.

А как е при вас? Какво място заемат книгите в живота ви? Какво четете? Какви са амбициите ви в тази насока за новата 2012 г.?

Какво означава толерантност?

От много време се интересувам от въпроса за хомосексуалистите и тяхното място в обществото, а и съм писал мъничко за това. Трябва да призная обаче, че това съвсем не е сред приоритетните ми теми за размисъл. Чисто и просто, сред близките ми роднини, приятели и познати няма (поне доколкото ми е известно) нито един човек с хомосексуална ориентация. През последните години обаче въпросът става все по-важен за българското общество. Наскоро се състоя третият гей парад в София. Въпреки буйните протести на някои крайни групи и гласовитата опозиция на православната църква и други религиозни организации, по всичко личи, че като цяло българското общество все повече свиква с присъствието на хомосексуалистите не в сянка или под прикритие (както е било винаги досега), а в светлината на прожекторите.
Всъщност, едва напоследък се замислих колко назад е България в това отношение от страните в Западна Европа и САЩ. Дадох си сметка, че в англоезичната художествена литература, която чета, все повече присъстват литературни герои-хомосексуалисти (това споменах и в англоезичния си блог). И докато допреди няколко десетилетия това можеше да се очаква от автори с изявени предпочитания към лявото политическо пространство, феминистки и друг вид бунтари, сега е факт и в творбите на консервативни и убедени християни (П. Д. Джеймс и Джон Гришам, например). Няма защо да си затваряме очите. България е част от света, а на глобално ниво в момента протичат процеси, които като че ли коренно изменят наложените от векове презумпции и предубеждения. Няма начин досегашното статукво да се запази. Предстои да се взимат решения (а някои вече бяха взети) за това как точно да устроим своето общество, което означава, че сега е именно момента да си задаваме въпроси.

През последните два месеца се наложи да посетя няколко централно и източноевропейски държави. Във всяка една от тях се беше провел или предстоеше да се състои гей парад. По този повод изчетох много статии в пресата, слушах и гледах репортажи и диспути по радиото и телевизията, четох материали в интернет и следя дискусии из онлайн форуми. И въпросът, към който постоянно се връщам, е “Какво всъщност искат хомосексуалистите?”

Един възможен отговор, който като че ли чувам из средите на гейовете и лезбийките е “толерантност”. Но какво точно означава това понятие? Как следва да си представяме едно толерантно към хомосексуалистите българско общество? Ако под това трябва да разбираме край на вулгарните псувни и обиди, които толкова често се срещат из интернет пространството по адрес на гейовете и лезбийките, и са проява на липса на възпитание и уважение към личността, то аз лично приветствам това изцяло. Ако под това следва да очакваме никой да няма право да подценява, нагрубява, наранява или (пази Боже) убива друг човек, заради неговата сексуална ориентация, то дано това време дойде по-скоро. Ако означава всеки човек да може да живее, работи и общува без страх, че ще бъде отхвърлен като по-ниско качество само заради сексуалната си ориентация, то това е и моята мечта. Но как точно ще стане това?

Защото, ако под толерантност се разбира това да обясняват на детето ми в училище или други институции, че всеки може да си избере своята сексуална ориентация, защото тя е въпрос не на природна даденост, а на избор, то каква толерантност ще бъде това към мен, който вярвам, че сексуалната ориентация е неразривно свързана с пола на всеки човек и не подлежи на избор? Ако толерантността към хомосексуалистите включва възможността да бъда изправен пред съд в обвинение за “подтикване към омраза”, защото съм казал на детето си, че двама гейове, които се прегръщат и целуват на пейка в парка, вършат грях, който Бог не одобрява, то къде е толерантността към правото ми да избирам своите вярвания и да възпитавам детето си в хармония с тях? Ако толерантност означава да не мога да откажа да назнача кандидат за работа в моята неправителствена организация по причина, че е лезбийка, а моята организация има за цел укрепване на християнските ценности, то къде е моето право да избирам за екипа си хора, които споделят ценностите на организацията?

Горните въпроси може да звучат крайно, но са необходими. Защото преди да можем да говорим за толерантност, трябва да постигнем разбиране помежду си. А аз действително искам да разбера какво искат да постигнат гейовете и лезбийките.

Днес прочетох това стихотворение, написано от мой приятел. Нарича се “Гей парад”. Честно казано, от гледна точка на поетичните му качества го намирам за много слабо. Ако се вгледам в богословските презумции, които стоят зад него, също намирам повод за съществени несъгласия. Но то със сигурност изразява искрените страхове на един млад човек. И на тези страхове трябва да бъде даден отговор. Не може просто да се отсече: “О, този е религиозен фанатик, задръстен евангелистки фундаменталист, необразован и назадничав консерватор…” Защото нали против дискриминацията въз основа само на стереотипизация протестират гейовете и лезбийките?

Идеалите са хубаво нещо, но за да могат да се превърнат в действителност, трябва да напуснат нивото на генерално изречените и мъгляви мечти, и да се облекат в конкретни форми и политически решения. Така че въпросът всъщност е и за какво конкретно лобира гей движението?

Както написах в началото, сред близките ми роднини, приятели и познати не знам да има нито един човек с хомосексуална ориентация. Затова не знам дали някой гей или лезбийка ще прочетат този текст. Искрено се надявам обаче в крайна сметка сред тях да се намерят разбрани хора, които да са готови да разговарят искрено за стремежите и исканията си. Защото иначе никога няма да се разберем едни други, а без това толерантността ще си остане само лозунг.