Живея. Мисля. Пиша.

Да крадеш от себе си

миг спокойствие всред заетосттаВ читателския клуб “Край камината” този месец четем “Травнишка хроника” от Иво Андрич. Аз съм още в началото, но не можах да се сдържа да не споделя един откъс, който се откроява.

Докато човек е в средата си и живее при редовни условия, данните от неговия curriculum vitae означават и за него самия важни моменти и значителни поврати в живота му. Но щом случайността или работата, или болест го откъснат и уединят, те започват изведнъж да бледнеят и угасват, да изсъхват невероятно бързо и да се разпадат като безжизнена маска от хартия и лак, която човек някога е използвал. А под тях започва да се подава вторият му, само нему известен живот, т.е. “най-действителният” летопис на неговия дух и неговата плът, който не е отбелязан никъде, който никой друг не подозира, който има твърде слаба връзка с неговите успехи в обществото, но който за него самия и за неговото крайно щастие или нещастие е единствено от значение и единствено действителен.

 

Унизителната привлекателност на патриотизма или Кого мразиш?

i-hate-this-i-hate-thatВ последния (засега) роман на Умберто Еко срещнах откъс, който е много актуален и поучителен за мнозина от нас, българите:

За да дадеш надежда на народа, ти трябва враг. Не помня кой казва, че патриотизмът е последното убежище на негодниците: като нямаш морални принципи, развяваш някое знаме, а мръсниците винаги се позовават на чистотата на расата си. Националната идентичност е последното убежище на обидените от живота. И така чувството за идентичност се основава на омразата, на омразата към онези, които не са същите като теб. Трябва да възпитаваме омразата като гражданска страст. Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаваш собствената си нищета. Истинската първична страст е омразата. А любовта е ненормално състояние. Затова именно е бил убит Христос: говорел е срещу природата. Не можеш да обичаш някого през целия си живот, от тази невъзможна идея се раждат изневярата, майцеубийството, предателството на приятеля… Обаче можеш да мразиш някого цял живот. Трябва обаче този някой да го има, за да може да ни позволява да подхранваме омразата си. Омразата стопля сърцето.

Умберто Еко, “Пражкото гробище” (изд. “Бард”, София, 2012 г.), 376 стр.

 

Абсолютна норма ли е Старият Завет?

photo of Illinois death penalty chamber

© http://bit.ly/pyH7xY

Вчера попаднах на следния интересен откъс от американския сериал ” The West Wing”. (Превъзходен сериал, между другото. Ако не сте го гледали, намерете го из интернет и го гледайте!) Действието в този епизод на сериала започва в края на работното време в петък. Върховният съд на САЩ току-що е отхвърлил всички жалби за отлагане на присъдата на затворник, който е осъден на смърт за извършване на две убийства на наркобосове в Мексико. Екзекуцията е насрочена за една минута след полунощ в неделя срещу понеделник. Единственият шанс на защитата е президентът да отмени екзекуцията, но това се случва в изключително редки случаи и последният такъв е бил преди четири десетилетия. Конституцията дава такова право на президента и той (и екипът му) очевидно би предпочел екзекуцията да не се извърши, но за решението си ще бъде атакуван и в политическо отношение такава стъпка е нежелателна. В опит да разгледа всички основания за едното или другото решение, президентът се консултира с редица свои приближени, случайни гости и религиозни водачи (включително папата и своя изповедник – президентът е католик). Защитата на осъдения на смърт предприема отчаяни ходове и се опитва да повлияе на Тоби Зиглър (директор на комуникациите в Белия дом и евреин) като урежда равинът в храма, който той редовно посещава всяка събота, да проповядва срещу отмъщението. В резултат на това Тоби се среща лично с равин Гласман. В края на разговора им ставаме свидетели на следния диалог (скрипта на целия епизод може да прочетете тук):

ТОБИ:
Пак заповядай. [И двамата се изправят.] Тората не забранява смъртното наказание.

РАВИН ГЛАСМАН:
Така е.

ТОБИ:
Казва: “Око за око.”

РАВИН ГЛАСМАН:
Знаеш ли още какво казва? Казва, че необуздано дете може да бъде изведено при градските порти и убито с камъни. Казва, че хомосексуалността е мерзост, която трябва да се наказва със смърт. Казва, че един мъж може да има повече от една жена, и че робството е нещо приемливо. Доколкото ми е известно, тези идеи са отразявали най-висшата мъдрост за времето си, но според каквито и да било съвременни норми си остават просто погрешни. Обществото има право да се защитава, но няма право да проявява отмъстителност. Има право да наказва, но няма право да убива.



Какво мислите за аргумента на равина? Какво мислите за онези части от историята на израелтяните, описана в Стария Завет, с които практически никой днес не се съобразява? Какво мислите конкретно за смъртното наказание?

А ако ви интересува как свършва епизодът, намерете го отнякъде и го изгледайте! :-)

Затворът на приличието

Чувствали ли сте се някога задушени от условностите на представата за благоприличие в едно общество? Ето един хубав откъс от разказа на Кeтрин Менсфийлд:

dancing womanКакво бихте направили, ако сте на тридесет и, свървайки по вашата собствена улица, ви обхване неочаквано чувство на блаженство – пълно блаженство! – сякаш сте глътнали бляскаво парче от клонящото към запад слънце и то гори в гърдите ви и отпраща дъжд от искри във всяка частица на тялото ви до върха на пръстите? …

О, няма ли начин, по който да изразиш това чувство без да те мислят, че “буйстваш в пияно състояние”? Колко идиотска е цивилизацията! Защо човек има тяло, ако трябва да го държи затворено в кутия като някаква рядка, скъпа цигулка?

Кетрин Менсфийлд, “Блаженство”
– из сборника “Петдесет велики разказвачи”, том първи (Издателска къща “Кронос”, 2010 г.)

Чувствали ли сте нещо подобно? Дали е по-присъщо за жените, отколкото за мъжете? Как реагирате на условностите във вашето общество?

Близки и непознати

две приятелки в компанията на трета жена, с която не са така близкиКъм края съм на Port Mortuary (2010 г.) от Патриша Корнуел. Натъкнах се на следното наблюдение:

…и както сигурно си забелязал, хората, които се познават от много дълго време, имат склонността да се държат един към друг по-грубичко, отколкото към онези, които не харесват и наполовина така много.

Из Port Mortuary, Patricia Cornwell (2010), Chapter 23.

Банално наблюдение, но за мен лично това е едно от доказателствата за близко приятелство – когато нямаш нужда от условностите на доброто възпитание, защото сте толкова близки, че отдавна сте минали отвъд протокола. Какво мислите?

И създадох Бога по свой образ и подобие

God hates signs

Протест срещу протестите. Виж повече за оригинала тук: http://bit.ly/fdg1W4

Днес Даниел Кленденин (от JourneywithJesus.net) ми обърна внимание на следната мисъл от Ан Ламот:

Може да сте сигурни, че сте създали Бог по свой образ и подобие тогава, когато изглежда, че той мрази абсолютно същите хора, които и вие мразите.

Anne Lamott, Bird by Bird: Some Instructions on Writing and Life (Anchor, 1995), 22 стр.

Какво мислите?