Живея. Мисля. Пиша.

Честит рожден ден, Джон Ървинг!

John IrvingНе всеки ден успявам да прочета бюлетина за писатели на Гарисън Кейлър и за малко не пропуснах, че днес е рожденият ден на Джон Ървинг. Има годишнина – навършва 70 години. А аз преди половин час завърших втората негова книга, която прочитам през последните два месеца.

До преди малко по-малко от година нямам спомен да бях чувал това име въобще. Сигурно бих го объркал с Уошингтън Ървинг. Със сигурност не знаех заглавието на нито една негова книга. През втората половина на март 2011 г. обаче се озовах в книжарницата на един варшавски mall с упоритото намерение да си купя поне една книга. Изборът от англоезични заглавия не беше твърде голям. Основно се колебаех около колекция от трилъри на Клайв Къслър (преоценени) и разни криминалета. В крайна сметка обаче се спрях на “Last Night in Twisted River”. Плени ме с интригуващия анонс и приканващата корица (виж вдясно). Тогава обаче завършвах “The Cardinal of the Kremlin” на Кланси, след това ми се четеше нещо по-леко и така Ървинг се озова на опашката. Започнах романа чак през септември. Хареса ми, но не вървеше леко. Като се има предвид, че имах и други неща за четене, не е необяснимо, че стигнах до края му чак преди няколко седмици. За сметка на това последните няколкостотин страници прочетох с истинско удоволствие и за броени дни.

front cover for "Last Night in Twisted River" by John IrvingТова беше и причината да избера “Светът според Гарп” за четиво в читателския ни клуб. И да я прочета за малко повече от седмица. Ървинг е писател за читатели. Не непременно за стотиците милиони, които няколко месеца по-късно не могат да си спомнят за какво е ставало въпрос в книгата (въпреки че няма причина и те да не харесат романите му), а за онези, които си дават време да развият усет за писането на даден автор. За читатели, които обичат хубавия разказ. Ървинг е превъзходен разказвач! Сравненията са винаги несъвършени, но той е в лигата на Харди, Дикенс, Стивън Кинг.

Не си спомням откога не ми се беше случвало да намеря автор, който толкова да ми хареса, че да искам да прочета всичко написано от него. И то не да ми харесва заради едно или друго, а да харесвам всичко. Да смятам, че е чисто и просто превъзходен писател. Е, сега вече открих Джон Ървинг…

Харесах си книги

щанд с новоиздадени книги в книжарница "Сиела"В неделя на обяд надникнах в книжарница “Сиела” в Mall of Sofia и почти се разтреперах (е, преувеличавам малко 😀 ) като се изправих срещу цяла стойка хубавичко наредени екземпляри от новия роман на Умберто Еко, който са издали на български преди броени дни. Казва се “Пражкото гробище” (Издателство “Бард”, 2012 г.) и е с твърди корици. Може да не се съмнявате, че искам да го прочета колкото е възможно по-скоро. Книгата може да се закупи от сайта на издателството с отстъпка от 20%.

След това продължих да разглеждам изложените новоизлезли книги и попаднах на още няколко, които събудиха интереса ми. Никога не бях чувал за Феликс Палма и неговата “Картата на времето”, но анонсът ме грабна. На Джулиан Барнс съм почитател още от времето на “История на света в 10 и половина глави”, а сюжетът на новоиздадената “Предчувствие за край” звучи привлекателно. Дафни дю Морие пък свързвам основно с приключенски любовни романи (като “Странноприемница „Ямайка“” например), така че “Куклата” обещава да ми разкрие друга нейна страна.

Оказва се, че съществува нещо като “шведска вълна” в съвременната (предимно популярна) литература. Не съм чел още трилогията “Милениум” на Стиг Ларшон, но отдавна съм сложил в списъка си с пожелания едно криминале на Ю Несбьо. Сега открих “Хипнотизаторът” на семейната двойка, която пише под псевдонима Ларш Кеплер. За Хенинг Манкел пък се твърди, че е най-превежданият шведски автор в момента. Новоиздаденият му криминален трилър “Човекът от Пекин” е двайсети поред в кариерата му. Камила Лекберг също е шведка, а първият й роман “Ледената принцеса” току-що е издаден и на български. (Очевидно и българските издатели яхват вълната на интереса към шведските кримки…)

Освен това ми направиха впечатление “Законът” на Владимир Зарев, който се оказва трета част на трилогия, чийто първи две части са озаглавени “Битието” и “Изходът”. Обичам дълги книги и епични романови поредици, така че сигурно ще се опитам да я прочета. В читателския клуб “Край камината” наскоро прочетохме “Зимно пътуване” на Амели Нотомб и си казах, че искам да прочета поне още няколко от книгите й. На български току-що беше издадена нейната “Атентат”. Преди много години за първи път прочетох “Щастливият принц” на Оскар Уайлд в едно архивно издание от началото на XX век. Чак преди няколко години прочетох тези приказки и на английски. Сега възнамерявам да ги купя, за да ги четем със сина ми. “Паяжината на Шарлот” от Е. Б. Уайт е страшно известна книжка за деца в англоезичния свят, а аз никога не съм я чел.

Накрая, издали са роман на Олдъс Хъксли, за който също не бях чувал – “Геният и богинята”. И макар и все още (за мой срам) да не съм чел нищо от Илия Троянов, определено искам да прочета новата “Кучешки времена. Революцията менте 1989”.

В крайна сметка успях да се измъкна от книжарницата без поражения върху съдържанието на портфейла ми.  😀 Все пак от началото на годината досега с Катрин вече сме купили около 20 книги.

Какво прочетох през 2011 г.?

Малка част от библиотеката в читалнята на The Marion E. Wade Center, където през лятото на 2004 г. прекарах месец и половина в изучаване на апологетиката на Дж. К. Честъртън.

Малка част от библиотеката в читалнята на The Marion E. Wade Center, където през лятото на 2004 г. прекарах месец и половина в изучаване на апологетиката на Дж. К. Честъртън.

Към края на 2010 г. реших, че би било добре да си записвам кога съм завършил дадена книга. По този начин бих имал възможност да преценявам “от високо” какво съм прочел през дадена година. Записвам си и кога започвам дадена книга. Това ми е полезно, тъй като често започвам нови книги без да съм завършил старите (което най-често налага да започна първите отначало).

В началото нямах изграден навик и пропуснах да запиша известен брой книги. През последните шест месеца обаче мога да се похваля, че съм записал абсолютно всяка книга, която съм прочел. По-долу може да видите книгите, които успях да запиша в последните месеци на 2010 г., а след това и книгите, които съм успял да прочета през 2011 г. (препратките водят към страницата за съответната книга в личния ми каталог в LibraryThing).

2010 г.

Elizabeth Kostova – “The Historian” (завършена на 31 октомври 2010 г.)

Patricia Cornwell – “The Scarpetta Factor” (завършена на 9 ноември 2010 г.)

John Grisham – “The Client” (завършена на 22 ноември 2010 г.)

Clive Cussler – “The Navigator” (завършена на 2 декември 2010 г.)

Емилио Салгари – “Последните флибустиери” (завършена на 8 декември 2010 г.)

Ian Rankin – “The Complaints” (завършена на 19 декември 2010 г.)

2011 г.

Ken Follet – The Pillars of the Earth (завършена на 23 януари 2011 г.)

Patricia Cornwell – Predator (завършена на 30 януари 2011 г.)

Tom Clancy – The Cardinal of the Kremlin (завършена на 19 март 2011 г.)

Patricia Cornwell – The Front (завършена на 24 март 2011 г.)

Clive Cussler and Dirk Cussler – Treasure of Khan: A Dirk Pitt Novel (завършена на 9 април 2011 г.)

Jack Higgins – Without Mercy (завършена на 10 април 2011 г.)

Ian Rankin – Knots and Crosses (завършена на 16 април 2011 г.)

Michael Connelly – The Fifth Witness (завършена на 18 април 2011 г.)

David Baldacci – The Whole Truth (завършена на 2 май 2011 г.)

Svetlin Stratiev & Nickolai Stoilov – The Ph. D. Horror Story (завършена на 16 май 2011 г.)

Craig J. Hazen – Five Sacred Crossings: A Novel Approach to a Reasonable Faith (завършена на 6 юни 2011 г.)

Charles Portis – True Grit (завършена на 10 юни 2011 г.)

John Grisham – Theodore Boone (завършена на 13 юни 2011 г.)

Rana Dasgupta – Solo (завършена на 8 юли 2011 г.)

Patricia Cornwell – Port Mortuary (завършена на 4 август 2011 г.)

Петдесет велики разказвачи – том първи, сборник с разкази (завършена на 18 август 2011 г.)

John Grisham – The Confession (завършена на 31 август 2011 г.)

Peter Robinson – Wednesday’s Child (завършена на 5 септември 2011 г.)

Леа Коен – Сбогом, Брюксел (завършена на 11 септември 2011 г.)

Ismail Kadare – Chronicle in Stone (завършена на 23 септември 2011 г.)

Марио Варгас Льоса – “Леля Хулия и писачът” (завършена на 21 октомври 2011 г.)

Нийл Геймън – “Книга за гробището” (завършена на 31 октомври 2011 г.)

Астрид Линдгрен – Карлсон, който живее на покрива (завършена през ноември 2011 г.)

От всичкото това старателно записване става ясно, че през 2011 г. съм прочел (завършил) общо 23 книги, т.е. по-малко от една на две седмици. От тях поне 13 са криминалета или трилъри, т.е. “лека” литература. Видно е, че “сериозна” художествена литература съм започнал да чета определено в резултат на основаването на читателския клуб “Край камината”. Това е добре. Означава, че поне за мен лично клубът има смисъл. :-)

При най-повърхностно сравнение със списъка на книгите, които съм започнал, но все още не съм завършил, става ясно, че богословската, философската, бизнес и техническата литература просто не я завършвам. Или поне през последната година е било така. Това е лесно обяснимо. В действителност съм стигнал почти до края на много от въпросните книги, но не искам да ги завърша, защото не чувствам, че съм готов за това. Иска ми се не просто да ги отметна като прочетени, а да съградя наученото от тях в нещо по-масивно, което да остане за по-дълго време. Т.е. поне да им напиша подробни рецензии. А много от тях са стимулирали мисленето ми по такъв начин, че искам да ги използвам за основа на поредица от публикации. Само че тази година за пореден път не успях да си наложа да пиша редовно в блога си.

По тази причина едно от желанията ми за новата година е не само да пиша редовно в “Из чаршията”, но и да не оставям прочетена книга без рецензия. Ще бъде трудно…

Иначе нямам амбиция непременно да чета повече. Най-после започвам да усещам, че не съм вече подвластен на това подтискащо желание да прочета всичко или поне все повече и повече. Предпочитам малко, но обмислено, отколкото просто количество. Както съм писал и преди, двете заедно не мисля, че е възможно да се съчетаят.

А как е при вас? Какво място заемат книгите в живота ви? Какво четете? Какви са амбициите ви в тази насока за новата 2012 г.?

В момента слушам… лекция по християнска литературна критика

Валънтайн КънингамВ момента по Regent Radio (интернет радиото на Regent College във Ванкувър, Британска Колумбия, Канада) излъчват лекция на Валънтайн Кънингам, озаглавена “Християнски сакраментален модел”. Лекцията е предпоследната част от цял курс (“Християните читатели и християнските четения в светлината на съвременната теория на литературата”), изнесен от проф. Кънингам между 18-22 юли 2005 г. В тази лекция се обсъжда поемата “Феликс Рандъл” от Джерард Манли Хопкинс.

За да изслушате лекцията, просто отидете на заглавната страница на радиото. В рамките на следващите 1-2 часа ще може да слушате същата лекция, а след това – до утре следобед – ще излъчват последната част от курса. Програмата на излъчванията може да видите тук.

За Жозе Родригеш душ Сантуш като апологет

Каквото и да си говорим, за вярващите-монотеисти въпросът за Сътворението и противопоставянето наука-религия си остава особено интересен. Аз лично смятам, че по-голямата част от изписаното (и изговореното) по темата само внася по-голямо объркване, и затова се стремя да си гледам работата и да се занимавам с по-съществени въпроси. Но от време на време някой отново привлича интереса ми.

Късно снощи Влади Райчинов е пуснал препратка на стената на читателски клуб “Край камината” към статия от Жозе Родригеш душ Сантуш. Съобщава и за настоящата визита на автора в България по случай представянето на новата му книга “Седмият печат”. Не съм чел нищо от Сантуш досега, но резюмето на последната му книга ме заинтригува. Обичам да чета трилъри, които се занимават с актуални въпроси. Сравненията с Дан Браун не ме изпълват с доверие, но пък е хубаво, че самият автор не се стреми към тях. С други думи, ако сте чели нещо от Жозе Родригеш душ Сантуш, споделете впечатленията си в коментарите под публикацията.

Иначе в статията си от април миналата година, Сантуш взима повод от предстоящите (по онова време) да излязат две книги – “The Grand Design” на Стивън Хокинг и “The Einstein Enigma” (на български е издадена под заглавието “Божията формула”) от самия Сантуш. Той повдига въпроса за това какво точно можем да очакваме, когато се опитваме да намерим доказателство за Бога чрез научни средства. Най-просто казано, с помощта на науката можем да установим дали в съществуващия свят се забелязват признаци за разумна и целеустремена първопричина. Според Сантуш, сложността на света около нас недвусмислено свидетелства, че е дело на разумна и целеустремена творческа сила. Всеки човек ежедневно прилага подобна логика по отношение на предметите, които ни заобикалят. Например, ако намеря изпусната на земята химикалка, аз приемам за даденост, че тя е била произведена от разумно същество, а след това по някакъв начин се е озовала на земята. Всичко, което ни е известно за света, ни кара да мислим, че химикалки не се появяват от само себе си от нищото. Защо обаче – пита Сантуш – не мислим така, когато се вгледаме в едно цвете? Защо приемаме за даденост, че цветята са просто част от природата, която от своя страна се е зародила от само себе си? Нима едно цвете не е далеч по-сложно от химикалка?

По-нататък авторът прави аналогия с телевизор. От една страна на въпроса “Какво представлява телевизорът?” може да се отговори като се разглоби съответното устройство и се изброят съставните му части. Такова обяснение обаче съвсем не би било пълно. Телевизорът включва канали, програми, водещи, актьори, реклами и множество други неща, без които той би останал устройство без приложение. По същия начин учените често обясняват вселената единствено чрез съставните елементи на материята. И са прави, но това е само една част от обяснението. Естествените науки се занимават с “хардуера” на вселената, но не могат да ни кажат много за “софтуера”. Проблемът, според Сантуш, се крие в гледната точка. По същия начин, по който една мравка, която се разхожда по килима, не може да забележи сложните му шарки, които съставляват цяла картина, така и учените понякога не забелязват сложния дизайн, който вселената всячески демонстрира. Този дизайн насочва погледа ни към Бога.

В своя роман “Божията формула”, Сантуш изглежда се позовава на постиженията на науката, за да покаже, че вселената е така точно пригодена за живот, че това не може да се обясни по никакъв друг начин освен с наличието на разумен създател, т.е. Бог. В статията си, авторът противопоставя това заключение на теориите на Хокинг, който обяснява цялата тази прецизна пригоденост за живот с чиста случайност. В крайна сметка, пише Жозе Родригеш душ Сантуш, кое обяснение ще изберете зависи изцяло от вас. Но не е ли по-простото заключение (и тук авторът вероятно се обляга на “бръсначът на Окам”) онова, на което не се налага да постулира наличието на множество алтернативни вселени (както прави в книгата си Хокинг), а просто следва изпитаната в ежедневието логика, че зад разумно функциониращата материя винаги стои разумно разсъждаващ творец?

“Не забравяйте” – пише Сантуш – “ние сме само мравки, които се разхождат по килим. Това, което се опитвам да направя в своя роман, е да ви дам нова гледна точка, от която да погледнете към вселената.”

Може ли това да бъде успешна апологетика? Зависи. Чест прави на автора, че поне в статията си не говори за “доказване” на Бога. Защото недвусмислено и необоримо доказателство за съществуването на Бога надали съществува. Ако човек предварително е предубеден срещу наличието на Бог, тогава няма аргумент, срещу който да не може да се издигнат възражения, или най-малкото да бъде игнориран. Така че не се втурвайте да четете “Божията формула” с идеята да откриете подобно доказателство. А доколко аргументите в полза на “дизайна” и творецът, който стои зад него, са убедителни, това само времето ще покаже.

А вие какво мислите по въпроса?

Искате ли да четем заедно?

 

Камина в библиотеката на Trinity College, Дъблин, Република Ирландия. Източник: http://www.anidetoknowbasis.com/2011/03/25-books-in-2011.html

Почти откакто се научих да чета в първи клас винаги съм обичал да обсъждам книги. През годините съм намирал най-разнообразни форми за това. През повечето време, разбира се, просто сме обсъждали с приятели в неформална обстановка. Организирал съм и групови четения. (На едно такова четене преди осем години се сближихме с жената, която после стана моя съпруга.  :-)) Говорил съм на конференции за четенето и литературата. Но никога не ми беше хрумнало да организирам истински читателски клуб. Не знам защо. Може би не съм вярвал, че има достатъчно хора, които да искат да четат и обсъждат една и съща книга. А може би просто не съм си представял как точно може да се осъществи.

Както и да е, миналата седмица очите ми се отвориха…  :-) Мой приятел албанец ми разказа за клуба, който провежда вече четири години. След като обсъдих подробностите с него, реших, че е крайно време да осъществя мечтата си в действителност. Започвам читателски клуб. Ето и подробностите:

Читателски клуб “Край камината”

  • Читателският клуб е лична инициатива и произхожда от желанието ни (заедно със съпругата ми, Катрин) да четем и обсъждаме литература заедно с приятели.
  • Членството в клуба е безплатно и към него може да се присъедини всеки, който има желание.
  • Срещите на клуба ще са веднъж месечно като на всяка среща ще се обсъжда книгата, посочена на предната сбирка.
  • Желателно (но не задължително) е всички присъстващи на дадена сбирка да са прочели въпросната книга. Ако обаче не сте имали възможност да прочетете цялото (или дори част от) произведение, или пък идвате за първи път, сте все така добре дошли!
  • Предложения за заглавия, които да четем и обсъждаме заедно са добре дошли, но в крайна сметка аз като модератор на дискусиите ще имам крайната дума. На този етап предвиждам да четем само художествена литература и то с подчертан превес на съвременната такава. Може да четем и произведения, които са се доказали като класически в световния литературен канон.

Първа сбирка: четвъртък, 7 юли 2011 г.

Продължителност: от 18:30 до 20:30 ч.

Място: на втория етаж на сладкарница “Вила Росиче” (ул. “Неофит Рилски” 26, гр. София, виж тук)

Прочетете: “Соло” от Рана Дасгупта

Моля, ако възнамерявате да участвате в първата ни сбирка, потвърдете присъствието си на страницата на събитието във Facebook!

За начало на нашия клуб избрах втория роман на Рана Дасгупта поради връзката му с България, както и поради факта, че авторът се утвърждава като един от забележителните съвременни автори на английски език. Книгата е малко по-дълга (416 стр.) отколкото бих предпочел, но пък шрифтът е едър, а и като роман се чете леко. Все пак разполагаме с цял месец дотогава. Може да намерите този роман в повечето книжарници в страната, както и тези в интернет. Ако имате трудности в това отношение, пишете ми!

Ако идеята за читателския клуб ви допада, станете членове на групата ни във Facebook: http://www.facebook.com/home.php?sk=group_208908095814679 По този начин дори да нямате възможност да присъствате на някоя сбирка, пак ще сте в течение с това кои книги четем и къде/кога ще се съберем отново. Разбира се, ако имате приятели и познати, които биха се заинтересували, поканете и тях!