Живея. Мисля. Пиша.

Благотворителен концерт-спектакъл

Наближават рождествените празници, така че ще има все повече интересни събития. Ето едно, което съм сигурен, че ще бъде интересно, защото много от участниците са ми приятели.

БЛАГОТВОРИТЕЛЕН КОНЦЕРТ-СПЕКТАКЪЛ

В ПРОГРАМАТА…

Българо-американската трупа за пантомима “EPPIC България”, с ръководител Кремена Христова, ще представи поредица от скечове и етюди на тема „Прошката”.

След което група Кръсто5ът ще разтърси залата със своите авторски парчета – стари хитове и нови проекти!

Къде: залата на Християнски обществен център „Света Троица”, ж.к. Гоце Делчев, бл. 47Е, вх. А, ет. 3 (зад магазин „Била” на бул. България, виж на картата).

Кога: 30 ноември, 20ч. – начало!

Вход: 3 лева

Средствата от концерта ще бъдат използвани с благотворителна цел.
_______________
ВРЪЗКИ:
http://crossroads.hit.bg – официалният сайт на група Кръстопът. Имайте предвид, че Кръсто5ът е ново превъплъщение на старата група, с двама нови членове и без предишният основател и соло китарист, Емо Тотев.
http://sitekreator.bg/christmas/krasto5ut.html – информация за група Кръсто5ът от сайта на друго събитие, в което ще участват през декември.

Моментни размисли за "живота на църквата" – откъс от лично писмо

Тези дни разменихме по писмо с един мой приятел, който е действащ пастор, но и бизнесмен. Иска ми се да погледна на размислите си отстрани, та реших да ги публикувам в блога. Те са отговор на писмо, но мисля, че липсата му не е съществена.

А за проблемите, които описваш, както и болката ти, съм напълно съгласен. Аз нямам призвание на пастир, но животът ми досега все е преминавал в близост до такива, и съм убеден, че има някои доста сбъркани неща. Като гледам от своето място в момента, мисля, че сред християните в България има голям потенциал, който на някои места се използва, но на повечето – не. Всеки вярващ има голям потенциал и способности, но колко от тях реално забелязваме? Струва ми се, че представата ни за това как би трябвало да функционира църквата ни прави слепи за действителното богатство на вярващите (в смисъл на техните таланти, възможности, естествени интереси и призвание). А ако съм прав, то значи представата ни е сбъркана.

Започнах да виждам някои от тези неща едва когато се отдръпнах от активно „служение” в църквата. (Това пък стана просто защото дейностите ми станаха твърде много, че да мога да ги поддържам дори с минимален резултат. Чак тогава започнах сериозно да се замислям за призванието си, както и да усещам, че човек наистина не е способен да следва всичките си идеи, дори и всяка една от тях да изглежда добра и угодна на Бога.) Полека-лека започнах да забелязвам колко талантливи, отговорни и активни са другарите ми в църквата – всеки в своята си област. И това са същите хора, които преди – докато се изживявах като „младежки лидер” – ми се струваха пасивни, безотговорни и не особено способни. Те просто не са се вписвали в модела за църква, който аз съм налагал. Всъщност, дадох си сметка, че през това време те са постигнали много по-големи успехи в своите области, и са много по-полезни за близките си и обществото като цяло, отколкото бях бил аз, който преследвах неща, за които било не бях специално надарен, или пък не им беше времето в момента. Аз не бях добре инвестирал времето си и затова нямах големи успехи, което ме правеше изостанал, недостатъчно полезен за близките си и обществото, че дори и вреден за църквата – поради лошия си пример. И всичко това, докато смятах, че съм се посветил да служа на другите. Оказа се, че има разлика между егоизъм и това да знаеш собственото си призвание, като не оставяш временните приоритети да те спъват в преследването на целта.

Архитектът, който завършва с отлична оценка своето следване, защото е вложил много труд като студент, а след това започва успешна кариера в частна фирма, може да бъде също толкова посветен и угоден Божий слуга, колкото и пастирът, който се е посветил на това да поучава и се грижи за зрялостта на хората в църквата. Важното е и двамата да вършат това, към което Бог ги е призвал и за което им е дал съответните дарби, и то да го правят отлично! При това положение е естествено, че архитектът или лекарят няма да имат време да четат много коментари на Библията, да се подготвят сериозно за проповеди или да посещават сиропиталища. Нищо не им пречи да вършат тези неща в свободното си време, но очевидно няма да могат да го правят в размера и с качеството на професионалисти. И не бива да се очаква. Един хирург може да бъде между другото и талантлив музикант, но никога няма да може да се занимава и с двете професионално, с еднаква отдаденост на време и усилия. От което следва, че в църквата не може да има много хора, които да правят едно и също нещо с еднаква отдаденост и качество. Нещо повече, или трябва да започна да схващам живота на църквата като обхващащ всички дейности, които различните вярващи вършат в своето ежедневие, или трябва да приема, че животът на църквата се свежда само до ограничен набор дейности, в които само малка част от вярващите могат да участват напълно отдадено и качествено. В първия случай ще се заличи разликата между „живот на църквата” и живота по принцип. Във втория се стига до модел, подобен на католическата църква, където единственото, което вярващите правят е да участват в тайнствата, а ‘духовенството” се грижи именно за тези дейности. Във всяко друго отношение вярващите просто си „живеят живота”, като в най-добрия случай поддържат общение с другите вярващи около себе си и търсят мъдър съвет от духовниците. Трябва да призная, че на този етап тази представа ми се струва най-привлекателна и реалистична (в този смисъл и библейска, защото истината никога не е нереалистична).

Мисля, че излишно сме усложнили нещата. Работата на пастирите не би трябвало да бъде да управляват цялата църква (в ролята на мениджъри). Вместо това би трябвало да бъдат учители и душегрижители – т.е. да разясняват на вярващите Библията и да им помагат с насърчение и съвет в ежедневието, винаги когато има нужда. Колко практичен в това отношение е моделът на диоцезите, макар и да е изкуствен, и неприложим в наше време – заради липсата на само една доминираща религия или вероизповедание! В крайна сметка това би трябвало да е и уникалната надареност на пастирите. Те преди всичко трябва да се отличават с изключително познаване и разбиране на Библията, както и способност да я разясняват вярно на другите. Това пък би трябвало да е основата, поради която могат да дават мъдри съвети. Струва ми се, че това е била в началото и ролята на апостолите, както и на презвитерите. Исторически погледнато, личности като Блажения Августин, Жан Калвин, Мартин Лутер, Чарлз Спърджън, са представители именно на тази традиция.

Струва ми се, че общоразпространената практика е на пастира да се гледа като на CEO на организация. Това донякъде се дължи на факта, че някои от най-успешните пастири са именно надарени и изключително способни мениджъри. Може би времето, в което живеем налага такива критерии за успешност и такива пастири са именно хората, които най-добре се вписват в духа на времето. От друга страна, веднъж вече утвърдени в очите на хората като еталон за успех, всички други желаят да им подражават. Проблемът е, че не са чак толкова много онези, които имат дарбите за такъв вид „пастируване”. В резултат на което мнозинството пастири са бледи и жалки подражания.

Откъде идва този критерий за успех? Въпросът е твърде комплексен и със сигурност не виждам до дъното му, но ми се струва, че няма да бъде твърде далеч от истината, ако кажа, че много съществен фактор за тези представи е англосаксонската прагматичност и „протестантската трудова етика”. Изглежда ми очевидно обаче, че в хода на процеса на развитие на идеите ни за църквата, някъде много назад е останала идеята, че вярващите се събират, за да се учат заедно, да се молят, да възпоменават Христос в тайнството на Господната трапеза, както и да се хранят заедно по принцип. Това са дейностите на църквата. Естествено, в хода на общението помежду им, вярващите трябва и да си помагат във всяко отношение, включително финансово, с храна, гледане на децата, и т.н. Но да се смята, че това трябва да бъде организирано от пастира или пастирите, и за тази цел църквата трябва да има стотици формални „служения”, струва ми се прекалено. Това би превърнало църквата в отделна организация, която има нужда от ресурси, включително отдадени хора. Но за тази цел, всички тези хора трябва да загърбят всекидневните си професии и призвания, за да се отдадат на църквата. На този етап тази идея ми се вижда вече опорочена и обречена. Този модел единствено изражда църквата в паралелна структура, която автоматично е отделена поне на стъпка от обществото. А това практически срива цялата идея за вярващите като „сол” и „светлина”, както и обитаващи „в света”.

Може би и затова много успешни пастири в страната изразяват разочарование от обикновените вярващи. Оплакват се от липса на посвещение, ентусиазъм, готовност за участие в „живота” на църквата. Но какво точно е животът на църквата? Може би в периода на комунизма е било естествено църквата да води един по-затворен живот, защото така или иначе е била притискана и принудена да се свива в ъгъла. Но като че ли все повече новоповярвали хора не виждат смисъл в това. Те очакват вярата им да е нещо, не за което се живее специално и в конкуренция с досегашните им призвания и живот, а светоглед, който се живее именно в контекста на досегашните им взаимоотношения, занимания и призвание. Затова вероятно все по-малко ще са онези, които са готови да зарежат всичко и да се посветят на служба в църквата, само че църква, разбирана в смисъла на отделна формална организация. Не виждам да намалява броят на християните, които желаят да живеят християнството си в своето ежедневие. Но ако досегашните пастири не променят своя възглед за църквата и не спрат да налагат един сбъркан модел, то все повече хора ще търсят еквивалент на настоящите църкви. За съжаление.

Истината е, че не разполагам с окончателни отговори. От една страна знам много добре, че не е възможно един пастир да се подготвя сериозно за тълкуване на Библията, ако не разполага с времето за това. Подобно сериозно изучаване трудно може да се прави, ако работиш през деня. (А може би не е така. Нима Павел не е бил богослов, който прави шатри?) Но от друга страна, колко настоящи пастири са наистина добри тълкуватели? Не е случайно, че болката ми е именно качеството на проповедите. Християнството е светоглед, а светогледът на човека формира контекста за цялостното му развитие като личност, както и поведението му. Ако нещо в практиката ни като християни не е наред, то може би знанията не са единствения проблем, но те със сигурност са главен проблем. И колкото повече изучавам Библията и израствам в разбирането си за нея, толкова повече ме е яд, че не е имало кой да ми открива тези неща преди. Какво ще правят онези, които нямат време и желание да четат задълбочени богословски трудове или коментари, или пък не знаят чужди езици?

Горните редове са размисли в движение. Критикувам възгледи и модели от позицията на човек, който почти десет години ги е въприемал и налагал в контекстта на собствената си отдаденост на „служение” – и то без заплащане. Но не твърдя, че виждам обезателно по-надалеч. Нито пък смятам, че отговорът е в основаване на нови църкви или организации.

Да, прав си, че църквата в България по същество е лява. Нито пък сме свикнали на лично предприемачество. Наскоро си говорих с приятели, които под една или друга форма разглеждат амбицията като нещо лошо. А виждам, че и аз все още нося останки от такова мислене. Все едно има някакво благородство в това да стоиш посредствен и да се носиш по течението. Със сигурност не може само с една или дори много инициативи да се промени манталитетът на няколко поколения българи (пък и проблемите не са само тук), но Бог съумява да коригира посоката по много различни начини. Надявам се ти и аз да сме част от инструментите, които използва. Говориш ми за дядо ми, когото за съжаление не съм познавал. Изглежда съм наследил неговата любов към четенето и знанието, но пък се и противопоставям на някои от богословските му разбирания… Не сме в положението да преценяваме кой е велик и кой не. Но се възхищавам на амбицията му да постигне цели и да работи за тяхното осъществяване. Мога само да се стремя да му подражавам в това отношение.